Аз пребродих света, за да търся утеха 
и при свои, и чужди намирах подслон. 
С мен бедняк е делил хляб и дреха, 
ала нийде не сетих мое място за дом... 
И угрижен се лутах по неведоми пътища, 
като Блудния син, пропилял дни и нощи. 
Изживях във аванс свойто хилаво бъдеще, 
ала вместо баща ми, майка даде ми прошка... 
Вечно тръгвах от някъде сам. 
Със ръцете в джобовете ужким, 
но душата ми тегнеше, че не мога да дам 
любовта, дето нося никому нужна... 
А от чуждата мъка раменете ми гѝзнеха 
и целувах чела на разплакани люде. 
Аз пред никой не клякал за изповед, 
слушах всеки - от ангел до Юда. 
И напряко минал през времето, 
все препусках с хищен нагон. 
Нервно хълбоци удрях със стремето, 
но съм яздил погрешния кон. 
Заизскачали фалша и злото, 
с ядни викове, жадни за мъст. 
Да се чуди човек - от дървото как издялал е зло, а не кръст... 
Но накрая, почти като в приказка, 
любовта си намерил героят. 
А дали някой чу, че от болка съм викал 
с глас досущ на обречен от Троя?...

©тихопат. 
Данаил Антонов 
11.03.2024.