Тръгвам

Тръгвам.
Плик с изпрано бельо
във багажника хвърлям,
а до мен на седалката шапката,
една книга до задното стъкло,
два смешни спомена във “жабката”
и тръгвам.
Първа, втора, трета…
Една усмивка е със мен в купето,
на съседната седалка цветя,
в страничните огледала е полето,
Беше красива есента
с вашите,
писани, ненаписани думи.
Или така ми се струва?
Или бързам защото не е труден
изборът:
Щастието да прегърна.
Или още е лято?
Пак ли бъркам?
Ах да, жито по паважа разлято,
две лястовици гонят мушиците от предното стъкло.
Крайпътните дървета са с листа и се опитват да ме хванат
във продълговато петно между канавките.
Всъщност има ли значение в кои сезон ще се удавят
в разтопения асфалт мравките.
Ще ме целунеш ли ?
Така ми се искаше да е по-различно.
Почти като пъпкуването,
почти като осеменяване неестетично
почти като редуването
прилично, неприлично…
Нима не го усети – тръгвам,
Понеже слънчогледите отдавна полудяха
Те между залез и източна пълна луна,
унесено възлести шии въртяха,
а между тях прекрасната жена
която не видяха.
Тръгвам
Ненужни адмирации са вашите оценки
и символчетата целуващи,
но думите ви като стар скъперник
ще си запазя в листчета със мен пътуващи.
За “Сбогом!” вече ми е късно
“Здравей!” отдавна отлетя
Прозореца отварям
и попътно ще разпръсна
оставените ми от вас цветя.