Вечер те целувам омаяна,

чакам с трепет да чуя

тежко милия ти глас.

И във възглавницата пухена

заключвам емоциите в нас.

Докосването ти нежно

разтапя ледовете в мен

и луната призрачна диктува

всяка дума -

почувствана, изкована от теб...

Юрганът сатенен

запечатва ласките ти за мен

сякаш не ден съм била твоя,

сякаш е наш не само този момент.

...

Аз ли съм страха ти, неоправдан

от поредното разочарование?

Аз ли съм мига,

минаващ без оправдание?

...

Пак нощ е!

Пак твоя съм без съмнение...

Пак нощ е!

Пак съм твоето опиянение...