Пак притихнал, градът се усмихна,
но загадъчно, хладно прикрит
и треперещи птици политат,
а в крилете им пак се оплитат

златно-сребърни късни лъчи.

Като зрънце, потъващо слънце
даде път на конете от мрак,
да препуснат по улици пусти,
под смълчани прозорци и къщи,
спират пак и за страх ще са знак.

А в порутената къща, смръщен пясъчен часовник
отброява неохотно той троха подир троха.
От кревата се провисват женски пръсти до съновник,
но прогонен от конете, сън не идва тук сега.
Пак в порутената къща връщат се минорни ноти,
свирени от музиканта, който някога живя.
Те политат като саби от забравени животи
и  се плъзват по чело на бледо-сивкава жена.

И премрежен поглед скита, 
питащ, търсещ, уморен...
Неусетно сълзи викна,
като дъжд във тъжен ден.

Тя в бездушна, хладна люлка, 
булка бяла без жених,
със червено наметало, 
и с венец от храст трънлив.

Незапомнена от никой
мразен, хвален или див.
Тя във себе си го пази
всичко от живота сив.

Пак навън зората грейна
в хор от цвят - ден се роди.
А сърцето и потрепна,
после глас извика - "Спри!"...