Искам да ти подаря звездите,
но ти не вярваш в нощното вълшебство.
Недей да забелязваш как сълзите
извират от очите ми, но нежно...
Сърдитостта е маска зад която
се крия, за да не избухна...
Не се научих чувствата да смятам.
Памук съм, но изглеждам като тухла...
Понякога дори съм безразличен.
Не искам да се боря със примати.
Живея шумно, тихичко обичам.
Научих как и сам да се отпратя...
Неказаното често е прозрачно
и болката във клоуна се крие.
Усмихнатите много често плачат
и често са маскирана стихия.
Подаракът ми нека е невидим.
В мечтите ми блести като икона.
Блясъкът с душата си ще видиш.
Реалността е сляпа и е много...
© Валентин Йорданов Todos los derechos reservados