Тя се казва Мария. Почти Магдалена.
Със живота говори на "ти".
Не пълзи дори повалена,
на мъжете отдавна прости.
Има син. Който няма да стане Месия.
Но пък тя и не иска това.
Роди го сама и не крие.
На тълпата привлече гнева.
Беше трудно. Дори нечовешко.
Да отглеждаш и грях, и дете...
Да се бесиш на своите грешки
и да риташ пред всеки остен.
Син Божи. Защото за нея бе Божи!
Не изпитваше никаква мъст.
Върху своята младост положи
най–човешкия, женския кръст.
Тя се казва Мария. Почти Магдалена.
И с небето говори на "ти".
Влачи кръста и цяла вселена
към небесните, светли врати.
© Рада Димова Todos los derechos reservados
само болка за изгубеното и Любов… онази
свята Божия Любов… и прошка,
тиха нежност от сълзи отмиваща греха…
великолепен стих, Ради... и моите
аплодисменти за теб..