Взирам се във сивото небе
и търся слънчев лъч поне един,
тъгата ми - застинало море,
духът ми - жив и неукротим.

Тъгувам по отминалите мигове,
боли ме за несбъднати мечти,
във мислите до детството си стигам,
до веселите лудории с приятели добри.

И иска ми се пак да съм дете
със руси плитки и ожулените колене,
сега пораснала съм, помъдряла,
а раните са в моето сърце.

Минаваха годините и трупаха се раните,
здраво място не остана в горкото ми сърце,
безбройни бяха ударите и измамите,
но погледът ми още е към светлото небе.

Не позволих си никога на колене да падна,
на дявола не дадох душата ми да вземе,
на малките неща се радвам -
разбрах, че във живота ТЕ са най-големи!