Разкайвам се горчиво, прикрито спотаявам се.

Застивам в сянка и заравям се в глухота.

Света приласкавам - себе си само омайвам.

Крепи ме само мисъл, измъчена от пъстрота.

 Преливам в себе си желания и мечти аз пия.

В тъмнината усещам, че пристигам сам сама,

безпомощно обгърната от безутешна тишина съм,

и слаба, и след мене знам пълзи хладта.

Няма изход. Около мен пак нищо се не вижда.

Всичко се бунтува, срещу мен хитрува. Мен жадува!

По пътека незнайна вървя, Глупостта се не срива,

вървя без фенер, а всичко пред мене ликува.

 Със сълзи плахи движа се, търся си щастието.

Моля аз за пристан и подслон за своите мечти.

Омаяна и омагьосана докосвам си нещастието

докато се рея в тъмнината, докато въздухът люти.

 Вцепенени пръсти милват влажните ми бузи.

Мисли черни обладават мен, раняват теб.

Отчаяна на риданието оставам се безмълвно,

на реалността да ни застигне. Предадох се съвсем.

Жадувам още приближаващата ме отмора.

Не достигна тя до мен навреме, май попадала е в плен.

В мечти унесена сега за бъдеща опора съм,

и за сияние, похищяващо скръбта на идващия ден.

 И още се бунтувам и пак мятам се в пространството.

  И моят хладен, леден дъх заеква за пореден миг,

и сетне вопъл на умора си изтръгвам аз от тялото,

който в студ и пот ме оковава, пък макар без лик.

Съзирам бяла светлина и чистота най-после.

Чувам глухота, закапват ми сълзите в такт.

Сънувах я, надеждата, почти докоснах я, подуших я. 

Тя лъхаше - на подлост, на измамно чиста суета.