Тъмни облаци се струпваха

над мястото на чистотата.

Светкавици прорязваха небосвода,

а гласовете им прокламираха

идващата буря.

Беше ден, а всъщност нощ.

Атмосферата трепереше,

предчувствайки края.

Неочаквано лъч светлина

наруши тази реалност.

Не те желая, отмахни се!

- отекна вик и облаците

скриха светлината.

Настъпи часът на болката!

С цялата си мощ бурята стовари

юмрука на справедливостта и

всичко беше опустошено.

Но що е тази справедливост

дето с меч и огън се налага

и не е ли тя кат вятъра

в кръговрата си заключена.

Какъв бе този лъч ненужен и отхвърлен,

привидно малък и безсилен,

а в същността си тъй огромен?

Дума нежна, сякаш слабост,

а всъщност истинската сила.

Прошка!

Но замълчи сърце!

В затворения кръг на бурята съм вече.

Аз искам болката да спре, но за

прошка ти не говори ми.

Тъмнина е...