Една ли бе, или пък много?

Една ли ти докосна нашите сърца?

Дойде в часа ни, светла,  нова

и в нас събуди силните слова.

Нима не бяха други като теб,

защо събуди вярата във нас???

А тя, заспала тъжен сън,

докосна се небрежно

до този чуден звън.

Те гледаха с почуда на тази красота,

тази сила женска, тази горда самота.

И блясъкът за тях бе тъй далечен,

от искрите само чувстваш се увлечен.

А що да дириш в него – висота???

Не разбираха все още техните сърца...

Но семето зася се в дълбоките недра,

засия душата с нова светлина.

Думите поникнаха и огряха този плам

и тя премисляше сама „Какво още мога да им дам?“

А тя бе дала вече най-доброто:

обич към четмото и писмото,

обич към душата, обич към света,

обич към една неземна красота.

Една бе ти, учителката в бяло,

спасението на уморени, изоставени деца.

Не беше пристан, нито пък заслона,

а стихийна буря, преобръщаща света.

Дойде в часа ни светла, нова

и в нас събуди силните слова!