Умираше в мен сълзата...
Умираше в мен сълзата,
когато ти протегна за спасение ръка,
а мисълта, прокудена от самотата,
претръпна пред спомена за една душа...
........................................................
Сега, вместо обич стих ти подарявам,
вместо парещи ръце, давам ти своите слова,
че когато си отида да може по-малко да ме страдаш
и по-малко да ме искаш, и по-малко да се скиташ сред дъжда...
А дори някога престорено да си обичал,
мен - момичето в оная бяла есен...
И дори престорено да си заричал,
другата - жената, възпята в стара песен...
Аз пак мога да съм същатата,
оная, дето все си тръгваше от обич прималяла...
И пак мога да съм другата, дето все се връщаше
като молитва, от спомен избледняла...
А ти плети сакрални клетви,
дори заклевай ме да не мога да намеря път назад,
защото само в спомените клети
оставам вярна на онова, дето имахме за „нас”...
И самотна нека да е тишината,
и проклета да е от тебе пропастта...
Виж, сама остава самотата,
когато пръстта отива при пръстта...
И трудно е да плачеш, когато умират толкова сълзи,
задето животът с времето се съюзява.
Започна ли да търсиш себе си, без воала от мечти,
когато утрото без своите лъчи изгрява...
когато ти протегна за спасение ръка,
а мисълта, прокудена от самотата,
претръпна пред спомена за една душа...
........................................................
Сега, вместо обич стих ти подарявам,
вместо парещи ръце, давам ти своите слова,
че когато си отида да може по-малко да ме страдаш
и по-малко да ме искаш, и по-малко да се скиташ сред дъжда...
А дори някога престорено да си обичал,
мен - момичето в оная бяла есен...
И дори престорено да си заричал,
другата - жената, възпята в стара песен...
Аз пак мога да съм същатата,
оная, дето все си тръгваше от обич прималяла...
И пак мога да съм другата, дето все се връщаше
като молитва, от спомен избледняла...
А ти плети сакрални клетви,
дори заклевай ме да не мога да намеря път назад,
защото само в спомените клети
оставам вярна на онова, дето имахме за „нас”...
И самотна нека да е тишината,
и проклета да е от тебе пропастта...
Виж, сама остава самотата,
когато пръстта отива при пръстта...
И трудно е да плачеш, когато умират толкова сълзи,
задето животът с времето се съюзява.
Започна ли да търсиш себе си, без воала от мечти,
когато утрото без своите лъчи изгрява...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
