Една река потъва някъде в очите ти.
Опитва се сама със огън да се угаси.
Обзето в пламъци, гори сърцето ти,
в очите тъжни иска да се потопи.

Кипят от жегата във жар сълзите ти.
От зениците сякаш искат да се скрият.
По бузите се стичат, падат бавно на гърдите ти.
А ти се молиш в тишината да попият.

Потънали дълбоко в огъня горящите очи
поглеждат жално и какво да видят - самота.
Къде, по дяволите, са отишли всичките молби?
Изпратени към бога късно вечерта?

За миг се замисли дали горящите сълзи

не ти подсказват с шепот: "Хайде, спри!"

Стани! Но първо полегни и почини...

Покоя и почивката със радост прегърни.

Уморени от борбата да не бъдат сами...

Такива са очите ти, такъв си и ти.