Късно през нощта е и не мога да издържам

как със всичките си сили чувствата си сдържам,

от мига, в който прелестната ти усмивка зърнах,

и боли ме, че нежните ти устни не целунах.

Защо във мен винаги се вселяваш толкова дълбоко,

погледни, за Бога, навън е толкова широко,

какво целиш да ми причиниш с това,

нима за теб аз съм просто една игра?

Отсъствието ти, мила, ме прави толкова силен,

но когато споменът за теб се върне, съм отново пак безсилен,

не усещаш ли как за теб ридае моята душа

и бавно по лицето се стича моята сълза?

Забрави ли, когато за теб аз дишах

и от обаятелното ти ухание все въздишах,

не го показвах, защото влезнах в роля,

сърцето си актьор направих със страшна воля!

Ти спусна над мен ужасна тъмнина,

и започвам да усещам бездънна празнина,

с какво да я запълня, ми кажи?

Хайде, престраши се, съвестта си отрежи!

Благодаря ти, виждам, че не те боли

и с лекота душата си продаваш ти,

сега разбирам на какво си ти превъплъщение,

на безлична статуя, изпълнена с презрение.

Мислеше, че чувствата ми нямат край,

и че бях поредният нещастен ратай,

който ти с лекота ще заблудиш,

не позна, но при мен ти ще изгориш.

Късно е вече тъй долно ти да съжаляваш,

опитай се, но през поле от тръни ти ще преминаваш,

обещавам, че без болка няма да се отървеш

и леденото си сърце на части ще събереш.

Какво помисли ти, когато се явих пред твоя поглед,

нима за теб щях да бъда поредният беззащитен черен лебед,

но макар да бях птица със скършени крила,

устоях ти и успях със всички сили да излетя!