Стоя на прозореца и се взирам в тъмнината.

Ослушвам се да чуя нечий шепот в тишината.

Но нито звук... Единствено цигарата дими,

а пушекът чертае неясни образи.

Какво се случи? Как се озовах сама

в тази непрогледна, студена мъгла?

Нали уж всичко бе толкова прекрасно?

Как изведнъж превърна се в ужасно?

Стоя и мисля... Не спирам да се чудя.

А може би това е някаква заблуда?

Гледа ме луната, светейки пред мен,

и шепне ми: „Мисли за утрешния ден!“.

И права беше... Утрото дойде.

Птичките запяха, слънцето пече.

И ето ме отново, на прозореца стоя,

но този път не тъжна, а с усмивка на уста!

Огледах се, навън такъв живот кипеше.

И спомних си за снощи, колко мрачно беше.

Тогава осъзнах, че не съм била сама...

За всичко бе виновна тъмнината на нощта!