Защо ли в тартара аз диря

твойта сянка онемяла.

Тя без глас крещи, шепти

и без очи, погалени от живот, се взира.

Незабравена още, ти от спомените се надигаш

и в ръцете си носиш плода на безсмъртието,

плод на сладостна горчивина.

На моя опит с ръце да те обгърна,

ти по детски мило се усмихваш.

И за това, че в съзнанието ми нощ и ден се скиташ,

не изпитваш и грам вина!

О, любима, кога ли от спомените истинска ще станеш,

защото ми омръзна да се задоволявам

с вечно бродеща безплътна сянка,

причина за сподавената мъка в моята душа!