А колко беше лесно отначало...

Като да гледаш в огледало...

Да виждаш себе си щастлива...

Тогава светещият поглед нищо не отмива...

А колко слънчеви лъчи.

Тъй... гледайки през дрехите личаха...

И как  разливаше се в тебе радостта...

Като танцуващите есенни листа...

А колко много цели възвишени имаше...

Да би живяла два живота... няма да ги стигнеше...

Но вярваше, че всичко ред си има...

Ти тръгваш просто... а неуспехът ще потъне в зима...

А колко струваш ти сега във своите очи?

Нима не ти се повече напред върви?

Нима в главата ти въртят се чужди мисли насадени?

Нима са крайниците вкочанени?

И звук ли няма да издаваш веч?

Защо мечтата ти остана тъй далеч?

Нима загуби си багажа с дрехи в цветове?

Нима назад да изостанеш искаш с векове?

Ах, кой ли те измами...

Да преживяваш безконечни драми...

Виж... хайде... погледни се!

Това е твойто огледало!

О, Боже,образът така размит е...

В безпомощност и то дори... заспало...