Аз нямам тази истинска съдба
която някой би описал в книга
сезоните се сменят безучастно,
а любовта дописваме логично в стихове.
И някъде преди да стане пет
и видиш .. лятото си е отишло,
дъжда почуква глухо на разсъмване
и пак деня обръща, посоката на мислите ..
Разбираш някъде живееш точно ти
нали и мен ме има, ако теб те има
макар отдавна да сме се предали вътре
във вярата, че някога ще сме щастливи.
Какво остава още, .. хлад в деня,
дали е самотата като вятъра в прозореца навлизащ,
дали от всичките останали след нас следи
ще бъдем още повече, отвътре си невидими.
И за това мечтаеш да изгасне светлината
и всичко да утихне в бледата луна
тогава, сякаш можеш да възкръснеш малко
и малко да си вярваш, просто във живота.
Да кажеш, със последните лъчи от топлина
отмили лятото в очите и безмълвно,
допирайки прозореца със меки пръсти
да прекрачеш пространството на времето.