В пропастта на отчаянието

В пропастта на отчаянието

пропаднах от страха да не се проваля.

Видях и други там. 

Никой не искаше да остане в калта, 

заровен в пръстта. 

Всички се бореха за свобода

от пропастта на смъртта.

Те бяха живите-мъртви,

но бяха решено твърди,

че искат да избягат

дори сили да нямат. 

С корона видях и барона.

Нямаше го трона нито престола. 

Явно славата не те спасява, 

а те покорява и глава ти скланя. 

А какво оживотворява, 

какво вдъхновява?

За пари ли ставаш всеки ден? 

Не си ли в плен? 

Не можеш да скачаш като елен, 

защото си плячка и чужда играчка. 

На какво се надяваш?

На кого глава облягаш?

На човека до теб ли разчиташ?

Не виждаш ли, не отчиташ,

че и дори да го възпиташ

пак ще се отричаш

от любовта на глупостта, 

защото това е само повърхността? 

Къде тогава е сигурността? 

В себе си не мога дори да вярвам.

Не за първи път поддавам

и отново пропадам. 

Има ли светлина в тунела? 

Не искам да съм в котела! 

Лъх свобода... 

На какво да държа? 

Дълга поема, 

нова тема,

поредната дилема...

Не е края на дуела! 

Извиках към небето!

Към Този Който е над

полето и морето. 

Помогни ми! 

Покажи ми!

Смисъл дари ми! 

Видях Светлина!

Хвана ме за ръка! 

Сега мога да вървя, 

мога да летя!

Поглеждайки отново ямата,

казвам: Излизайте от драмата! 

Земята се върти, живота цъфти! 

Елате и вижте, колко души са обновени!

Елате и Вие бъдете спасени!