В пустошта

Безлюдна пустош, скитание безкрай,

човешки облик нийде се не вижда.

Буря страшна обгърнала простора цял -

тъмни облаци адский прах  глозгат и безжалостно раздират кожа.

Ни стон, нито вик могат устни  да нашепнат,

попарени от агония зловеща.

Що тегоба, що мъка -

колко болка може тяло да познай?

О, плът тленна, преспи туй сърце печално,

с молитба за прошка последна.

И ето, очи се затварят, 

иде желаният край.

Последен гаснещ взор долавя,

в  далечина слънчев мираж...