Тъгувам по обруления лист.
Харесвам аз небесните покои.
Немея пред планинската ни вис
и губя дъх пред речните завои.
Докосват ме и птичите крила.
Прекланям се пред есенните краски.
Приемам всякакви добри дела.
Жадувам аз за искрените ласки.
Тъгувам по излитащи ята.
И радвам се дори на лист от цвете.
Тъгувам по отминали лета.
Не искам да съм роб на греховете.
Приятна ми е златната среда
и твърдо мразя крайните оценки.
Да се превърна искам във следа.
В душата ми да няма тъмни сенки.
И радвам се на светлите лица.
Влудяват ме гримираните маски.
Смалявам се до малките деца -
да ги даря със бащините ласки.
В живота не оставям аз греда.
Доволен съм и стомна да остане.
От нея някой глътката вода
да пийне жаден - да не изостане.
Така животът в радост и тъга
в средата между две години ляга.
И тъй - като небесната дъга,
ще се стопя и аз на двата бряга.
© Никола Апостолов Todos los derechos reservados