Тъгувам по обруления лист.

Харесвам аз небесните покои.

Немея пред планинската ни вис

и губя дъх пред речните завои.

Докосват ме и птичите крила.

Прекланям се пред есенните краски.

Приемам всякакви добри дела.

Жадувам аз за искрените ласки.

Тъгувам по излитащи ята.

И радвам се дори на лист от цвете.

Тъгувам по отминали лета.

Не искам да съм роб на греховете.

Приятна ми е златната среда

и твърдо мразя крайните оценки.

Да се превърна искам във следа.

В душата ми да няма тъмни сенки.

И радвам се на светлите лица.

Влудяват ме гримираните маски.

Смалявам се до малките деца -

да ги даря със бащините ласки.

В живота не оставям аз греда.

Доволен съм и стомна да остане.

От нея някой глътката вода

да пийне жаден - да не изостане.

Така животът в радост и тъга

в средата между две години ляга.

И тъй - като небесната дъга,

ще се стопя и аз на двата бряга.