Тихо е. Само щурците
припяват във ранни зори.
Жалко, че тука певците
са само вълните; дори
на морското дъно да има
създания, пеещи сладко,
на борда на нашата "Зима"
песен да чуеш е рядкост.
Минаха две - три години
от тихото лутане в мрака;
и хиляди мънички зими
посрещаха борда ни, сякаш
не две, а триста години
сме скитали в пустата шир;
и сякаш сме гонели вятъра
в метежния му бунт безспир.
Ах, добре познавам
адския му страшен вой;
чак понякога запявам
заедно със него; той
понякога протяжно
вие като гладен звяр,
а понякога пък важно
проскърцва като цар,
желаещ да обезглави
горкия белоснежен шут
и да остави сам - сами
децата в неговия кът.
 
 
Понякога заставам
до рула на моряка стар
и понякога долавям
въздишките му. И макар
да знам какво го угнетява,
не казвам нищо;
просто си стоя.
Защо ми е да вдигам врява
сред мъртвата ни тишина?
 
Отдавна, някога, в безкрая,
и пеехме, и пиехме, с "Ура!"
посрещахме вълните. Смаян,
аз гледах морската зора.
И вдигахме не глъчка, врява,
чак рибите ни чуваха; дори
до дъното достигаше гълчава,
под дъното и в малките звезди.
И нашта "Зима" беше "Пролет",
очакваща един живот,
изпълнен с песни и гълчава;
изпълнен с рими и кикот.
 
Но днес на борда пак е бяло.
Аз чувам мъртва самота;
Отзад насядали са вяло
моряците и морската вода
ги пръска, ала те не забелязват,
облещели очи. Тъма.
И във очите им се отразяват
пенливи струйки тишина.
 
Поглеждам на север. Море.
На изток една белота.
На запад вода и небе
се сливат във Южна вълна.
Обхванала ни като чума,
се разстила до безкрая.
Проникнала  във трюма,
се просмуква и във чая.
 
Не зная призраци ли чакат
да бутнат кораба ни сам,
или сепиите пак протакат,
или вече идват ни отсам.
Но чувствам вече, че уви!
Едва ли буря ще настане.
И че затишието ще търпи
завинаги и чак досами.