Отлита времето, започва равносметка
за толкова неистински мечти...
животът ми показва тлъста сметка
и стряска мe: Не чакай, а платù!

Какво ли търсих толкова години?
Кого ли чаках с погледа си луд?...
Въздушни кули чупих на руини,
а хората ме мислиха за шут...

И после пак парчетата нареждах,
създавайки сама тотеми зли,
но пъзелите грешно ги подреждах,
а кръпките избождаха очи!

Рисувах сляпо в образ идеали...
зацапвах ги във краски от сълзи...
окачвах ги и на пиедестали,
а бяха просто... кукли без души.

Побъркана оплитах се във грешки
и молих ги за малко суета,
а те ме провокираха с насмешка...
и пак в тълпата тънех в самота!

Обличах тихо мислите във думи
и хвърлях ги да търсят си подслон...
но само празни хрипове в ума ми
напомняха отдавна стихнал тон...

Е, всичко ще завърши и... простете!
Достатъчно се лутах във лъжи!
Помнете ме с добро и не тъжете...
Сърце, и тебе моля те, прости!

Ще тръгна да потърся светлината,
със нея да се слея във пожар...
Хазартно проиграх си аз душата,
участвайки в нечий чужд кошмар...

И моля се, по пътя да не срещна
единствената, сродната душа!
Ще бъде като мене, зная - грешна,
нежива, непотребна и... сама...

Тогава ще поискам да ме няма,
дори и там, дори и над съня!
Безумна ще е болката... голяма,
че срещам я тогава... след смъртта!...