И пак това сърце! Постоянно тупти и не спира. В мислите ми все твето лице! До болка повтарям си: Стига! Не мога от спомените да избягам, преследват ме и нож в гръдта забиват. Вече съм готова да се предавам, когато очите ти сетивата ми убиват... Сърцето плаче, стене, коленичи за мъничко пощада и обич поне. С унижението и омразата ти свикна, някога пак до щастие едва ли ще се добере. И студа за пореден път ще го заледява, останало само, виновно за минали грешки. А шансовете му да оцелея вече намаляват... Бъдещето нищо хубаво не обещава, а думите казаха присъдата си тежка... Искам да си почина от всичко и от всички, не мога повече така да продължавам. Не е редно вече да обичам, не се променям, а пред себе си го обещавам... Сърцето ми има нужда да бъде далеч, да не чувства, да не диша, просто да тупти механично. По-добре да беше го убил със меч, за да не изпитва болката първична... Давам си почивка от миналото, настоящето и бъдещето "нас"... Не искам да съществувам днес с лика на твоето лице... Ще изтръгна от себе си раните аз... Заслужавам ваканция за своето бзжизнено сърце...