Днес съм много, много богата.

Имам си време само мое.

Безмълвно ще си помечтая

за срещата ни – предстоящата.

Ще се усмихвам, с очи ще галя    

всеки косъм бял на косата твоя.

Ще ме пожали ли взорът ти – мълния?

Как пожарища под риза ще скрия?

Кога ще  е първата ни среща?

Сърцето мое дали ще издържи?

Носи със себе си валериан и вода

и нещо друго, което да ме свести.

Ще се стопя в очите ти еленови,

ще заглъхне всеки  звук наоколо.

Ще чувам само песента на авлигите,

бряг и вълна ще се гушат до зори.

Не завещавай на друг мига – наслада.

Виж, времето ни искрометно тече.

Днес ни има, утре ни няма, хвърли

небрежно в оная река общите ни беди.

Ела! Прероден, утихнал и усмихнат

и без причастие душата ми върни.

Скитницата при тебе е преселена,

защо ли я диря от залез до зори.

Кой ще пристъпи пръв, ръка ще подаде?

Небето ще се сниши ли до ръста ни?

Едно перо там горе вечно ще лети и

ще дописва ноти, по тях ще пеят авлигите.

Ела, не бой се, за после не  мисли!

Мигът е вечност – обещание за святост.

Ела, хвани ръката ми и отведи ме там.

Там, където няма ни клетви, ни лъжи.

Самадхи

PS! Стихотворението ми е много, много старо, написано преди светлинни години. Искам да уточня, че поезията е само бледо отражение на реалността в нас. Онова, което преживях по време на случилата се вече среща, това наистина не е възможно да разкрия с думи. Любовта - истинската - започва там, където свършват думите.