Вечер 18,30.

Прибирам се вкъщи.

Уморен, потен.

Баня! Душ!

Лягам и - туш.

Телефонът звъни...

-Ало, кой си ти?..

-Сега ли намери?

-Не! Остави, скапан съм.

-Забрави! Да! Да! Кажи!

-Надя  ли? Няма я вкъщи.

-Кажи де! Кажи! Няма я!

-Не ме лъжи.

-Остави!

-До утре. Чаооо! Ще предам.

-Не знам! Лека! Е-е-е, карай по-полека!

 Да!  Тя идва сърдита...

 Боже, колко е хубава!

 Не говори, мълчи,

 навела очи.  Нещо я мъчи...

 Любовни терзания, несподелена любов...

Знам ли?

Остави! Време е за сън.

Тъмно е навън...

Лека нощ! До утре, 18,30...