Пъхни ме в свойта пазва -
   облак  нагледно буреносен, -
   няма да ти стана язва,
   а плач в мъглата съдбоносен.

   Сетне изпий солената вода,
   понеже като сладка не горчи,
   и виж прекроената земя,
   осмислена с твоите мечти.

   После ме пусни да си отида.
   Да хвръкна като волна птица,
   че  да остана би било обида -
   с мен не би била като светица.

   И лек отпосле не търси.
   В спомена за мен ще го откриеш,
   в моите измъчени следи,
   в които пак гнездо ще свиеш.