"Животът е само един миг между две вечности." Сократ
Дори да пукат клоните, не скачай!
Последният ни полет е от страхове.
Дървото вечно обитаваме,
а то трогателно ни вдъхновява
за пролетни гнезда
и звездни светлини, с които топлим
влюбените си ръце.
За мънички животи, които избуяват.
За люлките на краткото ни щастие,
за бели Коледи в косите...
Аз знам, че има ветрове,
аз знам, че има урагани,
злокобна суша, дървояди,
но те са фон за живите му корени.
За непобедимите му клони,
за изумрудените му листа
и за трептящата му аура
сред съвършенството на птиците.
Дори да пукат клоните, дори да се тресат -
не скачай!
Анатемосай рогатите си страхове!
Защото над небето има пак небе
и всичко е безкрайно...
Дървото ни е недовършената приказка,
а аз обичам приказните чудеса.
Това дърво е съкровената ми обич,
до болка, до блажената сълза,
до глухотата на копнежния ми стон,
оттекващ в пропастта на моя дух.
Обичам го до неизмислената дума
за силата на любовта ми,
до одата на мойта страст,
с която разлюлявам Вселените,
до вопъла на вечната прегръдка...
Дори във яростта на дните
бленувам и последната му вейка...
Послушай себе си, поспри!
Дори да пукат клоните, не бързай!...
© Диана Кънева Todos los derechos reservados