Велики въздихания на книга

18 nov 2022, 10:32

Poesía

268 2 3

По прашните пътеки на света разхожда се замислено човече.

В живота то пропусна любовта, която по наклоните се свлече.

Остана му на него да твори за залези – на утрото дечица.

Човечето сърцето го боли. Сърцето бе удавено в панѝца.

Опита да помогне на света. Помисли, че светът ни е прекрасен.

Човечето раздаде доброта, но ето че нелеко разболя се.

Какво ли го внезапно покоси? Човечето от нищото се срина?

Забравяме за хорските очи и злобата през всичките години.

Започна се – познатото сърце и болката, пронизваща главата,

таблетките, прибрани в чекмедже, и сетните молитви за заплата.

Енергия, изчезваща докрай, и лекари в престилки онемели,

потъваща илюзия за рай в отдавна недостигани предели.

Черта на нереалното легло – човечето отлита към всемира,

прегърнало човешкото добро, в което всяка вечер се намира.

Понякога съм адски изморен и мисля, че копнежи не достигат

на този миг и този светъл ден – велики въздихания на книга...

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.