Велики въздихания на книга
По прашните пътеки на света разхожда се замислено човече.
В живота то пропусна любовта, която по наклоните се свлече.
Остана му на него да твори за залези – на утрото дечица.
Човечето сърцето го боли. Сърцето бе удавено в панѝца.
Опита да помогне на света. Помисли, че светът ни е прекрасен.
Човечето раздаде доброта, но ето че нелеко разболя се.
Какво ли го внезапно покоси? Човечето от нищото се срина?
Забравяме за хорските очи и злобата през всичките години.
Започна се – познатото сърце и болката, пронизваща главата,
таблетките, прибрани в чекмедже, и сетните молитви за заплата.
Енергия, изчезваща докрай, и лекари в престилки онемели,
потъваща илюзия за рай в отдавна недостигани предели.
Черта на нереалното легло – човечето отлита към всемира,
прегърнало човешкото добро, в което всяка вечер се намира.
Понякога съм адски изморен и мисля, че копнежи не достигат
на този миг и този светъл ден – велики въздихания на книга...
© Димитър Драганов All rights reserved.
