Вградени в камъка светъл, смирени,
със същата своя- и друга- тъга,
те никога няма ръка, разгневени,
да вдигнат към скулптура,
майките наши свещени.
Ще чакат те винаги, всичките вечери,
ще свири вятърът в клоните- бял;
вълните ще стигат, по него увлечени,
пясъка, брегът опустял:
майките наши обречени.
А утрото ще идва с очите им.
Ще плаче със сълзите им топли дъжда.
Ще литват от дърветата- душите им-
съвсем загорели и крехки, уморени листа.
Майките наши обичани.
© Петър Todos los derechos reservados