Вградени в камъка светъл, смирени,

със същата своя- и друга- тъга,

те никога няма ръка, разгневени,

да вдигнат към скулптура,

майките наши свещени.

Ще чакат те винаги, всичките вечери,

ще свири вятърът в клоните- бял;

вълните ще стигат, по него увлечени,

пясъка, брегът опустял:

майките наши обречени.

А утрото ще идва с очите им.

Ще плаче със сълзите им топли дъжда.

Ще литват от дърветата- душите им-

съвсем загорели и крехки, уморени листа.

Майките наши обичани.