Вик…

Тишината се превръща във вик,

безнадежден вик, а викът – в тишина.

Страдаш, плачеш, радваш се, обичаш –

думи, които с думи не можеш да изразиш.

А мълчанието, прегърнало е есента,

идва заедно с нея и я хваща за ръка.

Виждаш как от дърветата падат листата,

и също как нови пътища те създават.

Корените на дървото непокътнати са,

а дъждът плаче с лъчите на слънцето.

Сетне като надежда изгрява дъгата,

която като феникс от пепелта се преражда.

Земята разтърва се под краката ти,

но, здраво стъпил върху нея, летиш.

И с вик известяваш света, че си тук –

и като цвете душата ти разцъфва…