"Забрави за мен..."
След тези думи потъна луната в затъмнение...
Настъпи кратко мълчание...
"Искаш да те забравя...?"
Погледна го тя със съмнение.
"Вече нищо няма смисъл, по-добре върви..."
Тези думи я убиха, не знаеше какво да каже.
Тя нямаше сили да заплаче дори,
обърна се към него и прегърна го даже...
"Оставяш ме, това ли ще е краят?"
Лицето й потъваше в сълзи...
Той се дръпна и й каза:
"Недей да плачеш. Престани...
Ти сама си го направи..."
Страх я беше да не го загуби.
Но не можеше и да го задържи...
"Аз съм момичето, което в теб се влюби.
Виновна съм, че те обичам ли? Кажи..."
Той усети болка, погледът му затъмни се.
Погледна я дълбоко и й каза: "Усмихни се,
виновен съм, че те допуснах
в грешния си свят...
Виновен съм, че те научих да страдаш,
да лъжеш и да тъжиш без вина.
Научих те да искаш, без да даваш.
За грешките ти само себе си виня."
Звездите потънаха в мъгла, луната пак се скри.
Двамата един до друг стояха и говореха си през сълзи...
"Аз отдавна всичко съм простила.
Не си виновен, че любовта ми си отнел.
Прости и ти, където съм сгрешила
и не слагай край на този предел..."
Ръцете му изтръпнаха в нейните длани.
Той се чувстваше виновен за нейната тъга.
Напираха и в двамата чувства нежелани,
единственият свидетел бе старата луна...
"Провалих живота ти, ти сега си отмъсти.
Убий ме, намрази ме, аз любов не заслужавам.
Убий ме с ледените си сълзи,
щом не мога щастие да ти давам...
Ето виж, сега плачеш дори.
Всеки ден заради мене страдаш.
Аз съм виновен, че теб те боли
и че не мога тъгата ти да открадна.
Превърнах те в скърбящо, ледено момиче,
превърнах те в коварна, малка лъжкиня.
Не заслужавам вече да ме обичаш,
а преди за мен ти беше богиня..."
Тя усмихна се неволно и тихо му прошепна
думи, пронизващи сърцето и душата:
"Ти отне ми всичко, виновен си, но аз не те виня.
Ти живота ми съсипа, виновен си, но аз не те виня.
Ти сърцето ми разби, но ти ми даде любовта
и с любовта си аз ще си платя...!"