ВЛАКЪТ КЪМ НИЩОТО

Къде се дяна белият ми кон?
И Принцовите острови – къде са?
Момичето от белия балкон,
което страшно много ми хареса?

Къде е хълмът с пролетни треви?
Нима през него минаха косачи?
И – спънат кон! – денят ми си върви –
не знам дали върви, или се влачи?

Къде са? – младостта, копнежът див
по едрите звезди над Фамагуста?
Мен сякаш във гигантски кадаиф! –
съдбата ме опече – и ме схруска.

Изчезнаха! – в поляните с цветя –
момичетата, дето съм ги любил.
И само в тъпи стихчета летя! –
щом легна на проскубания губер.

Как исках да ги помня! – все така.
Навярно друг със стихчета ги глези?
Четат ли след тавата с мусака
и моите възвишени поезии?

Изпил си трите бирички на крак,
не найдох мира, нито топла стряха.
Здравей, живот! – един изпуснат влак.
Поетът в мен за сбогом ти помаха!