Момиче, защо в очите ти блестят сълзи?

Защо отказа да се бориш?

Сега студът към теб пълзи,

ръце протягаш и се молиш.

Виждам, цялата трепериш.

Сама - скрита ти седиш в мрака.

Спасение искаш да намериш.

Надяваш се, че някой някъде те чака.

Затвориш ли очи,

в съзнанието ти той се появява.

Присвиваш устни в усмивка плаха,

мисълта за него всеки път те наранява,

но дори в съня си пак го срещаш:

вика те с очи, с ръка ти маха.

Влюбена си, виждам...

Много страдаш.

Искаш да го мразиш,

а не можеш, няма как.

И все повече боли, и все повече пропадаш,

на дъното се озоваваш пак.

Казват, времето лекува,

дали ще излекува теб?

Цялата ти същност се страхува,

кръвта ти се превръща в лед.

А той е така близо и така далече,

бориш се със себе си, опитваш се да го забравиш.

Как да кажеш на сърцето си, че не го обичаш вече?

Предаваш се: няма какво да направиш...

Искаш да го срещнеш - зная,

сякаш чакала си точно него цял живот.

Влюбена си, да: по очите мога да позная.

Запознай се с него - човек си, не робот.