Времето, разстоянието и любовта

Всяка дълга и неизбежна раздяла

е едно голямо и нестихващо страдание,

че ще се видим скоро ще си обещаем,

но постепенно знам, ще се забравяме…                   

И плачем и за старите дни мечтаем,

времето спира, но бавно върви,

пишем си често, говори си даже:

„Колко ми липсваш“ – „На мен също ти“…

Гледаме снимки, прегръщаме писма,

и се кълнем колко се обичаме,

пращаме целувки към пълната луна

и всичко е до болка романтично…

Но разстоянието все някога си казва думата,

колкото и да му завързваме устата,

не с лист хартия, това не е целуване,

не усещам като ме прегръщаш само в чата…

Споделяме си, но по-рядко вече искам,

нормално е, срещаме се с други хора,

ако трябва да съм честна и за някой мисля,

и не знам до колко още съм твоя…

Така е, времето на никой не прощава,

сякаш са във война с любовта ми се струва,

верен ли си, обичаш ли, кара те да забравиш,

боли ли те за някого спира и не те лекува…

24.06.2015