Измъчва ме една вселенска скука.
Усещам как ми изсушава мисълта...
О, бил съм някога щастлив и тука,
удавих си в морето младостта!

Погребах тука моите илюзии...
Надеждата  ми не остана на брега.
Сега цъфтят еснафските ми бузи
и търся си изгубения свят сега!

Аз знам, че има вечно катаклизми.
Тресе ни често собствен земетръс.
Потъпкват ни понякога със чизми
и на надеждите ни така слагат кръст!

Но светлинка във мрака все се ражда,
подпалва се и почва да блести,
на бял свят пак Надеждата изважда,
и във сърцата ни  се раждат пак мечти!

Аз чакам този миг при мен да дойде,
да стопли мойте вкочанясали ръце!
О, Боже мой, той скоро не ли дойде,
ще спре ли да бълбука  моето сърце?!

Сега жумя и в мен горят очите...
И жегата ми изсушава мисълта!
И зайчетата прескачат над вълните,
напук на скуката ми и света!