Ти, недокосната сестра

на надеждата и любовта, за Теб, 

с колко време от живота си съм заплатил?

Превивам се от мисълта,

че може да те търся вечно

и вероятно душата ми

не ще намери покой.

Знам, че всеки ти отправя дарове,

но Бог не се нуждае от работите на човека,

няма да размени вечността за нищо,

нито ще се трогне от скръбните човешки номера.

Всеки утрешен ден

ни намира по-далеч от днес

и по-близо до Смъртта, а 

отгоре, заглушен барабан,

отчаяно, но мощно ни зове,

макар да тежи като канара.

Отпечатъци по пясъка на времето,

бавно отвявани от вятъра на безверието...

Но, Смърт, не се гордей, 

макар че много от нас

малодушни са към теб.

Къде си?

Може би вече те имам, Вяро! 

Окото на Рая блести 

по-ярко, по-възхитително 

от тъмнилото ти!

Умри, Смърт!