Elda (Лора)
34 523
13 nov 2009, 23:39

Вярата ме обичаше 

  Poesía
605 0 4

Твоите ръце се впиха в мойте

и заедно започнахме да ровим

сбитата отдавна пръст,

за да възкръснем Вярата.

 

И сигурно успели сме да го направим.

Усетих я до мен почти изправена.

 

Тя беше малко поомачкана, почти измислена,

несигурна във нас - дали я искаме

и плахо стъпваше до мене,

до сърцето ми.

 

Погледнах я през рамо,

щастлива, че я има

жива

след толкова години под земята.

След толкова години на разплата...

 

Стоях до нея тихо и не казах,

че е тука днес,

за да не я подплаша,

с много шум и рязък жест.

 

Протегнах ù ръка,

за да не е сама.

Поех дланта на мойта Вяра.

Развиделяваше се

след дълга нощ на самодиви

и беше красиво...

 

Изстрел!

Дланта във мойта се отпусна.

Писък!

Мъгли в очите ми се спуснаха.

 

Преди завинаги да потъне в Мъглите,

свлечена в нозете ми,

Вярата ме погледна във очите,

пусна ръцете ми

 

и каза, че ме е обичала.

© Лора Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Нали казват, че красотата ще спаси света... Едва ли, но все пак помага.
  • Вяратае стълбата на праведника!
  • Много хубаво пишеш...красиво е и извисено!
    А за вярата прекрасно си го казала - тя никога не си отива...просто ни чака, стаена някъде дълбоко в нас!
    Наистина трябва да и подадеш ръка - Събуди я !
    Поздрави и от мен, Лора!
  • Вярвай... във Вярата!!!
    Чудесен е стихът ти, Лора.
    Здравей!
Propuestas
: ??:??