Вярата ме обичаше
Твоите ръце се впиха в мойте
и заедно започнахме да ровим
сбитата отдавна пръст,
за да възкръснем Вярата.
И сигурно успели сме да го направим.
Усетих я до мен почти изправена.
Тя беше малко поомачкана, почти измислена,
несигурна във нас - дали я искаме
и плахо стъпваше до мене,
до сърцето ми.
Погледнах я през рамо,
щастлива, че я има
жива
след толкова години под земята.
След толкова години на разплата...
Стоях до нея тихо и не казах,
че е тука днес,
за да не я подплаша,
с много шум и рязък жест.
Протегнах ù ръка,
за да не е сама.
Поех дланта на мойта Вяра.
Развиделяваше се
след дълга нощ на самодиви
и беше красиво...
Изстрел!
Дланта във мойта се отпусна.
Писък!
Мъгли в очите ми се спуснаха.
Преди завинаги да потъне в Мъглите,
свлечена в нозете ми,
Вярата ме погледна във очите,
пусна ръцете ми
и каза, че ме е обичала.
© Лора All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Нали казват, че красотата ще спаси света... Едва ли, но все пак помага.
-
Вяратае стълбата на праведника!
-
Много хубаво пишеш...красиво е и извисено!
А за вярата прекрасно си го казала - тя никога не си отива...просто ни чака, стаена някъде дълбоко в нас!
Наистина трябва да и подадеш ръка - Събуди я !
Поздрави и от мен, Лора! -
Вярвай... във Вярата!!!
Чудесен е стихът ти, Лора.
Здравей!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
