Далече си в капризната вселена - уж досегът дели ни, а сме чужди.
Студена съм и слънцето си легна, тъй топъл ти, дори да недочувам,
търпя ме до последната ни сила и с думата си в сянка ме извайваш.
Останала оголена до милост... разтапям колената си до „вярвам“...
Очите ми не искат да танцуват - не търся в огледалото си мрежа,
научих, че е късно да си вихър, гърбината си мъчна да привеждам.
Звездите са над нас и е широко в безгласните ни, черните мечтици,
в сълзите си целуваме до болка наивните си пръсти десет - птичи.
Протегнали ръцете нависоко с дърветата в приятелство и писък,
потапяме небесното си в облак и чакаме да видим дъждосвирец.
Сърцето ти и топлият ни залез сред хладния ни изгрев на вълните,
прегръдката ти нежна и студено... защото си душата ми от смисъл.