Далече си в капризната вселена - уж досегът дели ни, а сме чужди. 
Студена съм и слънцето си легна, тъй топъл ти, дори да недочувам, 
търпя ме до последната ни сила и с думата си в сянка ме извайваш. 
Останала оголена до милост... разтапям колената си до „вярвам“... 

Очите ми не искат да танцуват - не търся в огледалото си мрежа, 
научих, че е късно да си вихър, гърбината си мъчна да привеждам. 
Звездите са над нас и е широко в безгласните ни, черните мечтици, 
в сълзите си целуваме до болка наивните си пръсти десет  - птичи. 

Протегнали ръцете нависоко с дърветата в приятелство и писък, 
потапяме небесното си в облак и чакаме да видим дъждосвирец. 
Сърцето ти и топлият ни залез сред хладния ни изгрев на вълните,
прегръдката ти нежна и студено... защото си душата ми от смисъл.