Вятърът и Морето

Сутрешният вятър  пак разбърка картите и мисълта ми.

С вихърът на хвърлен зар, обърканите чувства  подреди.

Дали с повея тихо ще се слее обичта ми?

Дали  със  нея ще успея да разчорля твоите коси?

Какво ще стане със морето, ветре, ако някога си тръгнеш?

Виж какво се случва щом посоката понякога обърнеш.

Ако не със теб, с кой друг  облаците нежно ще въртя в захлас?!

Само с теб и с пропилени сили, виждам в зара страшна власт.

Ако не във твоят търсещ  поглед, в кои намокрени от мен очи

финна паяжина - звездна светлина, горчиво ще блести?

Никой... с никой друг... дори да чакам в мрака век!

Кога отново вятърът ще облече тяло на човек?

Направи го веднъж... Със теб!

Морските вълни отново удрят изкушени във прибоя на душата.

В пяна се завихрят, скриват - уплашено крещят и се показват

думите, които с мудна мисъл  пазех тъй отчаяно от теб самата:

"Обичам те... и сякаш чувствата ми, ветре, те наказват"

Какво ще стане с тебе, ветре, ако някога морето се отдръпне?

Виж какво се случва щом в сърцето, като в отлив вял,

тежки мисли проумял - кораби огромни надълбоко дръпне.

Ако не със него, с кой друг можеш да завихриш и рисуваш морски бури?

Ако не в морето, в кой друг можеш да удавиш думи и картини щури?

Никой... с никой друг... дори да чакаш в тъмно век!

Кога морето ще си сложи пак лицето на човек?

Направи го веднъж... За теб!

Това ли е... любов ли е... макар в овъглени отломки... дано да е!

Ако не... светът отново, във библейско ехо ще се раздели на две.

Аз ще се превърна във рисунка на мастилено море, сковано в ледове.

Ти самата графика ще станеш на бушуващите, вечно слепи ветрове.

Но дори тогава пак незримата надежда винаги ще ми остане -

Ветровете вече  ме докоснаха с дъха си. Ще го задържа в дланта ми.

Ще го задържа до сетния ми миг, дори и да боли ще го стискам с вик.

Ще ме погребат със него. През вековете във земята ще го пазя и държа.

Ще го държа все още и когато ме събудят ангелите зрящи, от праха.

И тогава, в морско-синя светлина, ще се изправя пред Баща ни на съда.

Дъхът на вятъра, ухаещ на море, със  думи неумели там  ще му  покажа.

В мъст за обичта ти, ще помоля да те вземе в Рая.. .зная аз какво да кажа.

"Вятърът ми взе сърцето в плен, но нека вихърът му е простен!

Създаде го с вода и пръст от Рая, сега води го с Тебе във безкрая"

И после сякаш по инстинкт във родно място ще се върна, зная.

Ще ме видиш с меч и зарове в ръката,  седнал в Ада сам на трон.

А уплашен сатаната в пламъци ще се изнася... тичайки от там със стон.

На моят вятър...(1+1)>1

23.04.2007