Сякаш вчера със тебе се случихме.

Като охлюв безпътен потъвах във времето.

Крих се в кожа на улично куче,

белким някой реши да ме вземе...

Ала вълчия нрав ме издаде.

Непокорен съм. Ври ми кръвта.

Цял живот все ме учат да лая,

но уви, по природа ръмжа...

И разбира се, както се случва,

(доста рядко, даже веднъж)

друг подобен на теб те подушва

и си казваш наум - бързо, дръж!

Този път не изчаках, а скочих 

и в плътта мигом зъбите впих. 

Тя на вид е почти непорочна, 

но в очите ѝ огън гори... 

Не след дълго поехме по пътя. 

Две души все ненужни за някого. 

Колко виех преди да замлъкна,

чак луната за мене е плакала... 

Но не гледам звездите отскоро 

и не чакам една да изпадне. 

Не затварям очи илюзорно, 

да мечтая на сухо и гладно. 

И се радвам на всяка секунда, 

че изстрадах ги вси, до една. 

Вече нищо не ще ми е трудно, 

щом си моята лична съдба. 

Сякаш вчера ли с тебе се случихме? 

Отлетяха безброй часове. 

Девет месеца в кожа на кучета. 

Да ни бе се родило вълче́...

©тихопат.

Данаил Антонов 

16.05.2024