Тежка нощ се спуска над земята.
Скверна тишина се стели над земята.
Жалостни отблясъци със цвят на кръв пролята,
капят жално, сякаш са от рана на луната.
Режещият вятър дори се е смълчал.
И как не би? Когато брат брата е предал...
Вълчи стъпки криволичат през преспите, от студ сковани.
Оставени от лапи нявга силни и могъщи, но сега във кървища обляни.
Със козина от кръв и скреж сплъстена.
И плът от студ, тъга и гняв безсилен вледенена,
върви вълк ранен без път и без посока,
а раната му във сърцето става от дълбока по-дълбока.
До вчера живота си с другар безценен бе делил,
с вълчица снежно-бяла, стройна и със поглед мил.
Тя бе приятел верен и в лов, и във безгрижните игри,
във люта битка и във поражение дори.
За нея дори и със мечок се бе сразил...
И живота си за нейния със радост би сменил.
Но дните весели, безгрижни отлетяха,
и времена на студ и глад в едно се сляха.
Седмици наред се скитаха из гори от студ невиждан замразени,
без надежда за живот, но все още от зимата коварна несломени.
Но когато и последната капчица живот бе на път безвъзвратно да се изцеди,
се натъкнаха на така желаните, от плячката следи.
И със сили от глада болезнен удвоени,
те тръгнаха по дирите в снега издаен уловени.
© Ернан Креспо Todos los derechos reservados