Върни ми...

Гласове от отминал живот.

Дебнат и скачат отгоре.

Боли от този невидим хомот.

Няма кой вратата да затвори.

Защо оставяш ме сама?

Не, тръгни си, не те искам.

Раздираш вътре в думите.

Мелодията ти говори за спомена.

Споменът на нещо неслучило се отдавна.

А искахме ли го двама…

Не знам, отговор нямам.

А как ми се иска да имам!

Живея там, отвъд реката на твоите мисли.

Виждам образи, които едва ли пазиш още.

Залези… не, не искам… те са толкова красиви

и студени, че парят зад очите…

Залези на есенен ден… помня ги много добре.

Сладки са… колко са сладки…

Не, остави ме… не искам... махни се!

Защо го правиш? Толкова ли ме презираш…

Мирис на боя… в училищна стая.

И пак слънцето гасне… нима?

Кажи – кой спомен възраждаш с тази картина?

А песента меланхолична…

Влиза, попива, заразява

и накрая не те оставя да забравиш…

Но ако е само тя, просто ще спра да я слушам!

А не мога… искам… не мога.

Сама ли качвам се да яздя буря от тръни?

Сама ли не давам на луната път да си тръгне?

Сама ли всеки път отивам до извора с отрова?

Сама ли… или ти си все зад мен?

Не мога да те видя.

Но усещам те със всяка глътка въздух.

И се задавям от твоята любов.

А щом погледна в огледалото пред мен,

виждам прозрачна сянка със светещи очи.

Моли се и иска да изчезне.

Няма да я пусна… какво ще остане от мен,

ако тя се върне там, откъдето дойде?

Ще ме вземе ли със себе си?

Или ще ме остави боса…?

Но дори  и когато е тук,

студ покрива стъпалата.

Топло ù е в бялата зима.

Там се роди.

Беше много щастлива.

Усмивки, залези, целувки…

Дадох ù толкова много,

че сега не мога да я пусна.

А така ме мъчи с този поглед от спомена.

Страшно е… опитвам се да се скрия в съня…

Но тя никога не спи…

Прави го нарочно… а съм вече много уморена.

Нямам уста, за да изрека страшните думи.

Само танцуващите сълзи рисуват това,

което са видели отвъд черните очи.

Не искам да мога.

Или не мога да искам?

А може би не задавам правилно въпроса…

И само ти можеш да ми кажеш.

Само ти… само ти…

Понякога така те искам,

когато си покрит със спомени червени.

Ухаещи на студ и есен… и на зима.

Но само там и само тогава.

Там и тогава те искам.

Не тук и сега.

Ако времето можеш да върнеш,

върни и мен там, където бяхме щастливи.

Където не знаех какво ще се случи.

И на черната пролет края ще сложиш,

за да остане само топлата зима и късната есен.

И така всеки път, щом до края стигнем,

ще се връщаме в началото.

Защото тогава, дори заблудена от белия сняг

и червения залез,

бях щастлива, усмихната, красива.

Обичах и обичана бях.

Върни ме, върни ме… Върни ме!

Или завинаги остави ме намира!

Остави ме…

Върни ме…

Остави ме…

Върни ме…

Остави ми… върни се!