Поех по калната пътека,

изпълнена с трудности и толкова тъга.

Бях сама, без никаква утеха,

но не се отказах въпреки това!

Вървях и опознавах света,

сблъсквах се с различни хора.

Научавах все повече неща,

вкусих и от човешката отрова.

Лъжи ме прерязваха дълбоко,

оставяйки рани по моето тяло,

думи раздираха сърцето ми жестоко,

но успях да го запазя някак цяло.

Един ден срещнах любовта.

Тя за миг стопли наранената душа.

Но уви! Фалшива се оказа тя -

тръгна си и потънах в самота.

Въпреки голямата тъга,

изписана по моите очи,

аз не спирах своя път в нощта,

надявайки се щастието да ме озари.

И ето, че по пътя тесен

появи се познато слънчево лице,

то премахна от сърцето идващата есен

и нежно ми подаде приятелски ръце.

И до днес аз не спирам да вървя.

Съдбата ми изглежда някак мрачна и зловеща,

но това няма да ме спре да продължа

с каквото и бъдещето да ме среща!