Улисани във делничният ден,
забравят хората... за себе си?!
Заровени в БИТието, уморени...
незрящи те остават за небето,

за песента на птиците отвън,
за слънчевите ласки, за усмивките.
Живеят в най-кошмарният си сън!
А после... Питат за милувките,

за топлината и копнежите...
"Къде избягахте нехайници?!?
защо оставихте ни със "стремежите"
за по-добър живот!?! Омайници,

защо ни позволихте да забравим
МИГЪТ на истинското щастие..."
И хукваме..."Виновникът" коварен
линчуваме за нашето нещастие...

А Слънчо все така се смее...
и гали ме, със майчина ръка...
"Животът е един! И СЕ живее!
Тъй както ТИ намериш за добре"