Спряла съм се до река от образи

и оглеждам лицето си плахо;

сред другите нежно размиващо -

линии, спомени... кратко

потапям се,

после набързо излизам,

от всеки съм взела по малко

и от никого нищо не взимам...

Имам ли нещо останало -

чуждо, не мое по себе си...?

Помня ли всичко изстрадано,

стискам деня във ръцете си.

И съм там, и съм някъде другаде,

в утрото, дето ще дойде нощес.

Преминавам през вчера,

събуждам се вдругиден.

Нямам нищо.

Богата съм.

Днес.