До ....

Аз гледам те... виждам косите ти тъмни

и черните твои очи...

​​​Изгубвам се в техния блясък вълшебен...

душата ми ври и кипи.

Слова ти отправям, но ти не ги чуваш...

гласът ми не стига до теб, 

навярно понеже си харна принцеса, 

а аз безимотен плебей.

Витаем навярно в различни вселени,

за тебе невидим съм аз. 

Не виждаш очите ми, сивите дрипи, 

които навлякъл съм пак.

02.06.2017г.

                                 ***

                                     До ....

Плебей съм, а ти си патриций-велможа, 

напълно различни сме с теб.

Живея си беден, огрижен, под моста, 

и никого нямам до мен.

А ти си велможа, облечена в пурпур,

живееш в разкошен палат.

На служба си имаш десетки колони,

робини и цял един свят...

Аз тъй ще си ида... бездомен, бездетен...

на млади години, уви...

при тебе пò инак са някак нещата...

очаква те приказен принц.

Родих се... Захвърлен бях в нищото нявга,

без нищо живея до днес,

а ти се роди и с дворец, и с богатство,

с другари от царския джинс...

Навярно си благ, добродушен вестител*,

навярно безгрешна си ти...

Навярно приятели можем да бъдем, 

но имаш капризни очи...

02.06.2017г.

                                       До ....

В живота си нивга не бях предполагал, 

че ще да те срещна в града, 

патрицийско чедо с безбройни заложби, 

дарено и с ум, с красота.

Щом зърнах те, бях очарован, стъписан, 

намахнах ти, рекох "Здравей", 

а ти се усмихна, подмина ме мигом,

изстреля се просто напред. 

Подобно на страшния вятър циклонен,

за миг ти изчезна далеч.

Аз мислих, че ти си вестител неземен, 

но ти се оказа къс лед.

03.06.2017г.